Гръм удари,

Земята се опари.

Светкавица заблестя,

Сякаш някое божество се изсмя,

... Изгоря....  !

Чу се силен рев

От Царя на Земята.

Разтърси  и най- малките обитатели на душата.

Скитащи, Търсещи, Копнеещи,

Вече изгаснаха и последните пещи.

Чувствата на една нищожна мравка,

Хаотично летят из мрака.

Безнадеждни опити за капка светлина,

Не успяха да събудят дори и деня.

Кръвожадна птица лети над небосклона,

Набелязала своята плячка с жарко око,

Умира... , .... да там... ,  на трона,

Без лъжа , без омраза, ... без счупено крило...!

Всеки изгрев на кълбовидната земя,

Ни докосва, но без светлина.

Опарени от божествената душа,

Ние изгаряме като залеза на нашите сърца.

Нова страница се обръща

И мастилото ни обгръща,

Очаквайки края на дебелата книга ,

Ние избираме къде да копаем собствената си дига.

Няма подходящо място за човека

На тази земя, необятна и безкрайна.

Той все търси своята пътека,

Ала няма никъде толкова всеотдайна.

Нуждаещ се от ръка,

Изгубен в своята самота,

Той лежи в полята

И усеща цялата тежест на небесата.

Ровещ в покритите със злато листа,

Той не намира никога извора на свойта Съдба......... !

Посветено на К.